Какво представлява светският хуманизъм?


Въпрос: Какво представлява светският хуманизъм?

Отговор:
Идеалът на светския хуманизъм е човечеството да признава себе си като част от несътворена, вечна природа; неговата цел е човешкото самооздравяване без позоваване или помощ от Бог. Светският хуманизъм е произлязъл от Просвещението от 18 век и свободното мислене на 19 век. Някои християни могат да бъдат изненадани да научат, че те всъщност споделят някои общи възгледи със светските хуманисти. Много християни и светски хуманисти споделят виждането за разума, свободата на познанието, разделението между църквата и държавата, идеала за свободата и моралното образование; обаче, те се различават в много области. Светските хуманисти основават своя морал и идеи за справедливостта върху критическата интелигентност, без да е подпомогната от Писанието, върху което разчитат християните за познанието за правилно и погрешно, добро и зло. И въпреки че светските хуманисти и християните развиват и използват науката и технологията, за християните тези инструменти трябва да се използват в полза на човека за Божия слава, докато светските хуманисти гледат на тези неща като на инструменти, предназначени да служат на човешките цели без каквато и да е връзка с Бог. В своите изследвания за произхода на живота светските хуманисти не признават, че Бог е създал човека от земната прах като първо е създал земята и всички живи същества на нея от нищо. За светските хуманисти природата е вечна, самодвижеща се сила.

Светските хуманисти могат да бъдат изненадани да научат, че много християни споделят с тях отношение на религиозен скептицизъм и са отдадени на използванетона критически разум в образованието. Следвайки примера на благородните беряни, християнските хуманисти четат и слушат поучения, но ние изследваме всички неща в светлината на Писанията (Деяния 17:11). Ние не просто приемаме всяко заявление или умствено възприятие, което влиза в ума ни, но изпитваме всички идеи и „познание" срещу абсолютния стандарт на Божието слово, за да се покоряваме на нашия Господ Христос (вижте 2 Коринтяни 10:5; 1 Тимотей 6:20). Християнските хуманисти разбират, че всички съкровища на мъдростта и познанието се крият в Христа (Колосяни 2:3) и се стремят да израснат в пълно познание на всяко добро нещо за Христова служба (Филипяни 1:9; 4:6; сравнете с Колосяни 1:9).За разлика от светските хуманисти, които отхвърлят представата за разкрита истина, ние се придържаме към Божието слово, което е стандартът, с който измерваме или проверяваме качеството на всички неща. Тези кратки коментари не хвърлят пълна светлина върху християнския хуманизъм, но те добавят живот и практическо значение на безпристрастното определение, давано в речниците (напр. Уебстърски Трети Нов Международен Речник, който дефинира християнския хуманизъм като „философия, защитаваща себереализацията на човека в рамките на християнските принципи").

Преди да разгледаме християнския отговор на светския хуманизъм, трябва да изучим самия термин „хуманизъм". Хуманизмът най-общо извиква в ума възраждането на древното учение и култура, което се състояло през Ренесанса. През това време „хуманистите" развили строги научни системи, основани на гръцките и римски модели и се опитали да изградят нов латински стил (в литературата и пластичните изкуства) и политически институции, основани на тях. Обаче, дълго преди Ренесанса „християнският хуманизъм" процъфтявал в работата и мисълта на Августин, Тома Аквински, Еразъм и други. Някои дори виждат в Платон, езически философ, вид мислене, което е съвместимо с християнското учение. Въпреки че Платон предлага много, което е полезно, неговите предположения и заключения били със сигурност небиблейски. Платон, както и Ницше, вярвал във „вечното възобновяване" (прераждането); той (и най-общо гърците) отдавали повърхностно уважение на своите богове, но за тях човекът бил мярка за всички неща. Съвременните изражения на светския хуманизъм отхвърлят както номиналните християнски елементи на своите предшественици, така и съществени библейски истини като факта, че човешките същества носят образа на своя Създател, Бог, разкрит в Библията и в земния живот и служение на Господ Исус.

По време на научната революция изследванията и откритията на учени с широк спектър от знания, които могат да бъдат счетени за хуманисти (хора като Коперник и Галилео), се изправили срещу римокатолическата догма. Рим отхвърлил откритията на новите емпирични науки и издала противоречиви становища по въпроси извън областта на вярата. Ватиканът заел становището, че тъй като Бог е създал небесните тела, те трябва да отразяват „съвършенството" на своя Създател; следователно той отхвърлил откритията на астрономите, че орбитите на планетите са елиптични, а не сферични, както дотогава се е твърдяло, и че слънцето има „петна" или по-студени, по-тъмни места. Тези емпирически доказуеми факти и мъжете и жените, които ги открили, не противоречали на библейските учения; истинският обрат от библейски разкрита истина към натуралистически хуманизъм, характеризиран с отхвърляне на авторитета и библейската истина и водещ към общопризната светска форма на хуманизма, се случил по време на Просвещението, което обхващало 18 и 19 век и се зародило в цяла Европа, процъфтявайки специално в Германия.

Многобройни пантеисти, атеисти, агностици, рационалисти и скептици преследвали различни интелектуални проекти, които не са обвързани с разкритата истина. По свои отделни и различни начини хора като Русо и Хобс търсели аморални и рационални решения на човешката дилема; нещо повече, трудовете като „Феноменологията на духа" на Хегел, „Критика на чистия разум" на Кант и „Науката на познанието" на Фихте положили теоретичните основи за следващите светски хуманисти. Съзнателно или несъзнателно, съвременните учени и светски хуманисти надграждат над тази основа, когато пропагандират изключително „рационални" подходи към социалните и етическите въпроси и антиноминистки форми на себеопределяне в такива обасти като индивидуалната автономия и свобода на избора в сексуалните отношения, възпроизводството и доброволната евтаназия. В културната област светските хуманисти разчитат на критически методи, когато тълкуват Библията и отхвърлят възможността за божествена намеса в човешката история; в най-добрия случай те гледат на Библията като на „свещена история".

Навлизайки под името „висш критицизъм", светският хуманизъм се разпространил в богословските школи и пропагандирал своя рационализиран или антропоцентристки подход към библейските изучавания. Започнал в Германия, „висшият критицизъм" от късния 19 век се стремял да „отиде отвъд документите" и да принизи авторитетното послание на библейския текст. Както отбелязал Даръл Л. Бок, спекулативната природа на висшия критицизъм разглеждала Библията като „мъгливо огледало към миналото", а не като непогрешими исторически документи за живота и ученията на Христос и Неговите апостоли („Въведение" в „Библейско богословие на Новия Завет", Рой Б. Зук и Д.Л.Бок, 1994, стр.16"). Например, в своето „Богословие на Новия Завет" Рудолф Бултман, водещ поддръжник на висшия критицизъм, разчита силно на критически допускания. Както изтъква Бок, авторът е „толкова скептичен към новозаветния портрет на Исус, че той едва обсъжда Неговото богословие" (пак там).

Въпреки че висшият критицизъм подкопава вярата на някои, други, като Б.Б.Уорфийлд от Принстънската семинария, Уилям Ердман и други убедително защитили Библията като Божието Слово. Например, в отговор на скептиците, които поставяли под въпрос ранното датиране и Йоановото авторство на четвъртото евангелие, Ердман и други верни слуги на Господа са защитили тези важни положения на критическите основи и с равна научна степен.

Подобно, във философията, политиката и социалната теория християнските учени, юристи, писатели, политици и художници са овладели подобни оръжия, когато защитават вярата и убеждават сърцата и умовете за благовестието. Обаче, в много области на интелектуалния живот битката е далеч от свършена. Например, в литературните кръгове извън академичния свят идеите на Ралф Уолдо Емерсън продължават да господстват. Пантеизмът на Емерсън се приравнява до отхвърляне на Христос; той е едва доловим и може да примами невнимателните души да се отвърнат от благовестието. Емерсън считал, че „висшата душа" във всеки човек го прави източник на неговото собствено спасение и истина. Като четат писатели като Емерсън и Хегел християните (особено онези, които биха защитили вярата веднъж и завинаги, посветени на светиите (Юда 3)) трябва да бъдат внимателни и да пазят Божието Слово централно в своите мисли и смирено да останат подчинени на него в живота си.

Християнските и светските хуманисти понякога са се въвличали в честен диалог за основата или източника на реда във вселената. Независимо дали наричат това разум или първопричината на Аристотел, някои светски рационалисти правилно стигат до извода, че моралната истина е предпоставка за моралния ред. Въпреки че много светски хуманисти са атеисти, те обикновено се отнасят с високо уважение към разума; следователно християнските апологети могат да водят с тях рационален диалог за благовестието, както Павел направил в Деяния 17:15-34, когато се обърнал към атиняните.

Как трябва християнинът да отговори на светския хуманизъм? За последователите на Пътя (Деяния 9:2;19:19, 23) всяка легитимна форма на хуманизъм трябва да разгледа пълната реализация на човешкия потенциал в подчинението на човешкия ум и воля на Божия ум и воля. Божието желание е никой да не погине, а всички да се покаят и да наследят вечен живот като Негови деца (Йоан 3:16; 1:12). Светският хуманизъм цели да направи както много по-малко, така и много повече. Той цели да изцели този свят и да прослави човека като автор на своето собствено, прогресивно спасение. В тази връзка „светският" хуманизъм има твърде положително отношение към определени религиозни заместители на Божието истинско благовестие – например ученията на Йогананда, основателя на „Обединение за самореализация". За разлика, християнските хуманисти следват Господ Исус в разбирането, че нашето царство не е от този свят и не може да бъде напълно реализирано тук, въпреки Божиите обещания за Израил (Йоан 18:36; 8:23). Ние насочваме умовете си към Божието вечно царство, а не към земните неща, тъй като сме умрели и живота ни е скрит с Христос в Бог. Когато Христос, който е нашият живот, се завърне, ще се появим с него в слава (Колосяни 3:1-4). Това е истинско висше разглеждане на съдбата ни като човешки същества, тъй като сме Негови потомци, както дори и светски поети са казвали (вижте поемата „Явления" на Арато; сравнете Деяния 17:28).

Човек не трябва да бъде християнин, за да оцени, че хуманизъм, единствено въоръжен с разум, не може да успее. Дори Имануел Кант, написвайки своята „Критика на чистия разум" по време на възхода на немското Просвещение, е разбрал това. Последователите на Христос не трябва нито да падат плячка на измамливостта на философията и човешката традиция, нито да бъдат пленени от форми на хуманизъм, основани на романтичната вяра във възможността за човешка себереализация (Колосяни 2:8). Хегел основал човешкия прогрес на идеала за разума като дух, реализиращ себе си чрез прогресивните диалектически етапи в историята; но ако Хегел беше живял да види световните войни на 20 век, е съмнително, че той би упорствал в търсене на човешки прогрес в този исторчески разгром. Християните разбират, че всяка форма на хуманизъм, отделена от божественото изкупление, е обречена на провал и е лъжлива за истината. Ние основаваме високото отношение към човека във високотоотношение към Бог, тъй като човечеството е направено по Божи образ, а ние се съгласяваме с Писанието относно човешката отчаяна ситуация и Божия план за спасение.

Както отбелязал Александър Солженицин, хуманизмът не предлага никакво решение на отчаяното положение на човечеството. Той го формулира така: „Ако хуманизмът беше правилен в твърдението, че човек е роден да бъде щастлив, той нямаше да бъде роден да умре. Тъй като неговото тяло е обречено да умре, неговата задача на земята очевидно трябва да бъде от по-духовно естество." Наистина. Задачата на човечеството е да се търси и да немери Бог (Деяния 17:26-27; сравнете 15:17), нашия истински изкупител, който ни предлага по-добро от земното наследство (Евреи 6:9; 7:17). Всеки, който отвори вратата на Христос (Откровение 3:20), ще наследи тази по-добра страна, която Бог е приготвил за онези, които Го обичат и са призовани според Неговите цели (Ефесяни 1:11; Римляни 8:28; Евреи 11:16; сравнете Матей 25:34;Йоан 14:2). Колко по-отлично е това отколкото всичките горделиви и високомерни цели, съдържащи се в манифестите на светските хуманисти?

English


Върнете се обратно на основната българска страница

Какво представлява светският хуманизъм?