Въпрос
Какви са опасностите на постмодернизма?
Отговор
Казано просто, постмодернизмът е философия, която не утвърждава никакава цел или абсолютна истина, особено по въпросите за религията и духовността. Когато се сблъска с истинно твърдение за реалността на Бог и религиозната практика, постмодернистичното гледище бива илюстрирано с твърдението „това може да е вярно за теб, но не за мен“. Докато такъв отговор може да бъде напълно подходящ, когато се дискутират любими храни или предпочитания към изкуството, такова мислене е опасно, когато се прилага към реалността, защото смесва въпроси на мнение с въпроси на истина.
Терминът „постмодернизъм“ означава буквално „след модернизма“ и се използва, за да опише философски настоящата ера, която идва след периода на модернизма. Постмодернизмът е реакция (или може би по-подходящо разочарован отклик) на проваленото обещание на модернизма за използване само на човешкия разум за по-добро човечество и за превръщане на света в по-добро място. Тъй като едно от вярванията на модернизма било, че абсолютни истини не съществуват в действителност, постмодернизмът се опитва да „коригира“ нещата като първо елиминира абсолютната истина и направи всичко (включително емпиричните науки и религията) относителни за човешките вярвания и желания.
Опасностите на постмодернизма могат да се разглеждат като наклонена надолу спирала, която започва с отричането на абсолютната истина, което после води до загуба на разграничения във въпроси от религията и вярата, и кулминацията е във философия на религиозен плурализъм, който казва, че никоя вяра или религия не е вярна и следователно никой не може да твърди, че неговата религия е истинска, а друга е лъжлива.
Опасностите на постмодернизма - #1 – Относителната истина
Позицията на постмодернизма за относителната истина е изработена от много поколения на философската мисъл. От Августин до Реформацията интелектуалните аспекти на западната цивилизация и идеята за истината са били доминирани от богослови. Но с началото на Ренесанса на 14-17 век мислителите започнали да издигат човечеството в центъра на действителността. Ако човек разгледа периодите от историята като родословно дърво, Ренесансът щеше да бъде бабата на модернизма, а Просвещението щеше да бъде неговата майка. Рене Декартовото „Мисля, следователно съществувам“ олицетворява началото на тази ера. Бог вече не бил център на истината, а човекът бил.
Просвещението било в известен смисъл пълното налагане на научния модел на рационалността върху всички аспекти на истината. То твърдяло, че само научните данни биха могли да бъдат обективно разбрани, дефинирани и защитени. Истината като свързана с религията била отхвърлена. Философът, който допринесъл за идеята за относителната истина бил прусакът Имануел Кант и неговият труд „Критика на чистия разум“, който се появил през 1781 г. Кант твърдял, че истинското познание за Бог било невъзможно, и затова той създал разделение на познанието между „факти“ и „вяра“. Според Кант „Фактите нямат нищо общо с религията“. Резултатът бил, че духовните въпроси били прехвърлени на царството на мнението, а единствено емпиричните науки били признати да говорят за истината. Въпреки че модернизмът вярвал в абсолютните истини, Божието специално откровение (Библията) било изгонено от царството на истината и сигурността.
От модернизма произлезли постомодернизмът и идеите на Фридрих Ницше. Като патронен светец на постмодернистичната философия Ницше се придължал към „перспективизма“, който казва, че цялото познание (включително науката) е въпрос на перспектива и интерпретация. Много други философи са надграждали върху труда на Ницше (например Фуко, Рорти и Лиотар) и са споделяли неговото отричане на Бог и изобщо религията. Те също са отричали всяка следа от абсолютна истина или както го нарича Лиотар, отричане на метанаратива (истина, която се издига над всички народи и култури).
Тази философска война срещу абсолютната истина имала за резултат постмодернизма като напълно враждебен към всяко заявяване на абсолютни истини. Такова мислене естествено отрича всичко, което се обявява за безпогрешна истина като Библията.
Опасностите на постмодернизма - #2 – Загуба на разграничение
Великият богослов Тома Аквински е казал: „Задачата на философа е да прави разграничения.“ Това, което има предвид Аквински, е че истината зависи от способността да разграничаваш – способността да различиш „това“ от „онова“ в света на познанието. Обаче, ако обективната и абсолютна истина не съществува, тогава всичко става въпрос на лично тълкуване. За постмодерния мислител авторът на книга не притежава правилната интерпретация на своята творба; читателят е този, който в действителност определя какво означава книгата – процес, наречен деконструкция. И при положение, че има множество читатели (срещу един автор), естествено има множество валидни интерпретации.
Такава хаотична ситуация прави невъзможно да се създадат смислени или трайни разграничения между интерпретациите, защото няма стандарт, който да се използва. Това специално се отнася до въпроси на вярата и религията. Опитите да се направят правилни и смислени разграничения в областта на религията е не по-смислено от твърдението, че шоколадът е по-вкусен от ванилията. Постмодернизмът казва, че не е възможно обективно да се отсъди измежду съревноваващи се твърдения за истина.
Опасностите на постмодернизма - #3 – Плурализъм
Ако не съществува абсолютна истина, и ако няма начин да се направят смислени, правилно/погрешно разграничения между различни вяри и религии, тогава естественото заключение е, че всички вярвания трябва да бъдат считани за еднакво валидни. Правилният термин за това практическо творение на постмодернизма е „философски плурализъм“. С плурализма никоя религия няма правото да провъзгласява себе си за истинска, а другите съревноваващи се вяри за лъжливи или дори за по-нисши. За онези, които възприемат философския религиозен плурализъм, не съществува вече никаква ерес, освен вероятно виждането, че има ереси. Д.А.Карсън подчертава загрижеността на консервативния евангелизъм за това, което той вижда като опасността от плурализма: „В моите най-мрачни настроения понякога се чудя дали грозното лице на това, което аз наричам философски плурализъм, е най-опасната заплаха за благовестието от времето на въздигането на гностичната ерес през втори век.“
Тези прогресивни опасности на постмодернизма – относителната истина, загубата на разграничение и философският плурализъм представляват внушителни заплахи за християнството, защото те събирателно отхвърлят Божието Слово като нещо, което няма истинска власт над човечеството и няма способност да се изяви като истинско в света на съревноваващи се религии. Какъв е отговорът на християнството на тези предизвикателства?
Отговор на опасностите на постмодернизма
Християнството твърди, че е абсолютно истинско, че съществуват смислени разграничения по въпросите на вярно/погрешно (както и духовна истина и лъжливост), и че за да бъдат правилни в своите твърдения за Бог всички противни твърдения от съревноваващи се религии трябва да са неверни. Такава позиция провокира викове за „арогантност“ и „нетолерантност“ от постмодернизма. Обаче, истината не е въпрос на отношение или предпочитание, и когато бъдат отблизо изследвани, основите на постмодернизма бързо рухват като разкриват, че твърденията на християнството са както правдоподобни, така и непреодолими.
Първо, християнството твърди, че съществува абсолютна истина. Всъщност Исус специално казва, че е изпратен да извърши едно нещо: „за да свидетелства за истината“ (Йоан 18:37). Постмодернизмът казва, че никаква истина не може да бъде потвърдена като все пак неговата позиция е самооборваща се – той утвърждава поне една абсолютна истина: че никоя истина не може да бъде потвърдена. Това означава, че постмодернизмът наистина вярва в абсолютната истина. Неговите философи пишат книги, които твърдят неща, които те очакват от своите читатели да прегърнат като истина. Казано просто, един професор казал: „Когато някой казва, че няма такова нещо като истина, той иска да не му вярвате. Така че не му вярвайте.“
Второ, християнството твърди, че съществуват смислени разграничения между християнската вяра и всички други вярвания. Трябва да се разбере, че онези, които твърдят, че не съществуват смислени разлики, действително правят разлика. Те се опитват да покажат разлика между това, което те вярват, че е истина, и твърденията за християнската истина. Постмодернистичните автори очакват техните читатели да дойдат до правилното заключение за това, което те са написали, и ще поправят онези, които тълкуват тяхната творба различно от начина, по който те са възнамерявали. Отново, тяхната позиция и философия доказва, че е самооборваща се, защото те ревностно правят разграничения между това, което вярват, че е вярно, и това, което те виждат като лъжливо.
Накрая, християнството твърди, че е универсално истинско в това, което казва за изгубеното състояние на човек пред Бог, жертвата на Христос заради падналото човечество и разделението между Бог и всеки, избрал да не приеме това, което Бог казва за греха и нуждата от покаяние. Когато Павел се обърнал към стоическите и епикурейските философи на Марсово поле, той казал: „Бог, прочее, без да държи бележка за времената на невежеството, сега заповядва на всички човеци навсякъде да се покаят“ (Деяния 17:30). Заявлението на Павел не било „това е вярно за мен, но може да не е вярно за теб“; по-скоро това била ексклузивна и универсална заповед (тоест метанаратив) от Бог към всеки. Всеки постмодернист, който казва, че Павел греши, извършва грешка срещу своята собствена плуралистична философия, която казва, че никоя вяра или религия не е погрешна. Още веднъж постмодернизмът нарушава своето собствено гледище, че всяка религия е еднакво истинска.
Точно както не е арогантно учител по математика да настоява, че 2+2=4 или ключар да настоява, че само едни ключ ще пасне за заключената врата, не е арогантно за християнина да застане срещу постмодернистичното мислене и да настоява, че християнството е вярно и всичко, противопоставено на него, е погрешно. Абсолютната истина наистина съществува и съществуват истински последици да грешиш. Въпреки че плурализмът може да бъде желателен при въпроси на хранителни предпочитания, той не е от полза при въпросите на истината. Християнинът трябва да представя Божията истина с любов и просто да запита постомодерниста, разгневен от изключителните твърдения на християнството: „Прочее, аз неприятел ли ви станах, понеже постъпвам вярно с вас?“ (Галатяни 4:16).
English
Какви са опасностите на постмодернизма?
